Актрисата Алекс Сърчаджиева: Бях с обувки за 15 лева и рокля назаем на бала

0

Александрина Сърчаджиева е родена на 20 май през 1983 г. в столицата. Тя е плод на любовта между голямата актриса Пепа Николова и колегата й Йосиф Сърчаджиев. Въпреки че носи фамилията на баща си, Алекс, както й наричат от дете, не е близка с него. Тя израства под грижите на майка си, а баща си е виждала само веднъж на 11 г., когато се срещнали и той я почерпил със сладолед.

Алекс завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. През 2006 г. се влива в трупата на театъра на „Армията“, сега е в Сатиричния театър. Била е водеща на „ВИП“ и „БИГ брадър“, „Игри на волята“, „Аз обичам България“ и други тв предавания. Има участия в няколко български филма, а за ролята си в сериала „Шивачки“ е номинирана за награда за главна женска роля. След загубата на майка си Пепа, която си отива от този свят през 2006 г. от коварно заболяване, Алекс се залюбва с актьора Иван Ласкин, който почина преди 5 години.

– Здравейте, Алекс. През 2001 г. звъня на домашния ви телефон, имам уговорка с майка ви Пепа Николова да направим интервю. Обаче ми се включва телефонен секретар, който казва: „Здравейте, нас ни няма. Ние сме на Карибите, обрахме банка. Ако искате от парите, обадете ни се пак“. Ако сега имахме домашни секретари, какво щеше за гласи записът на вашия?

– Ха-ха-ха. Помня го този секретар, съобщението беше много весело и закачливо, в типичния стил на майка ми. Но не съм мислила какво би било посланието, ако днес имах секретар. Може би щеше да е: „Хора, бъдете добри!“.

– Лоши ли станахме?

– Да, много лоши. Лошото във всеки от нас е различно. Аз смятах, че след локдауна заради COVID пандемията, човеците ще се научат отново да са добри, че ще осъзнаят, че в този живот няма нищо по-важно от хората, ще осмислят потребността си да бъдат добри един с друг, да помилват, да прегърнат, да целунат ближния си. А вижте какво стана? Станахме още по-лоши! Та ние живеем във времена на войни! Как да не сме лоши?

– Идва вероятно нов световен ред и след войните винаги има период на осмисляне, т.нар. библейско чистилище...

– Дано да стигнем по-скоро до това чистилище, защото лошотията ни е заличила човешкия ни облик и ни е отдалечила от най-естествените ни потребности и нужди – да бъдем добри. Хората сме създадени, за да бъдем добри към околните и към заобикалящата ни природа и среда.

Коя е най-честата човешка лошотия, която срещате във всекидневието си?

– Спряхме да се вглеждаме един в друг, ние дори не се забелязваме. Всеки води монолози, които започват с „Аз“, а не с „Ние“, защото човек е част от общото, от ние, не е самосиндикално и самодостатъчно творение.

– Как прекарахте великденските празници?

– Пътувах с приятели, отидохме на почивка и ги прекарахме в много смях и хубави емоции сред природата.

– И да починете от натоварената си програма и много проекти, с които сте се заели…

– О, да. Играя в Сатиричния театър с моето представление „На живо и отвъд това“, подготвяме премиера с Калин Сърменов на „Една задръстена звезда“, играя в спектакъла на Пловдивския театър „Догодина по същото време“ с Ненчо Илчев, със Стефания Колева си партнираме в спектакъла „От всички страни“. Предстоят ми много турнета, както и участия на сцената на „Сатирата“.

-Наближава сезонът на баловете. Какви спомени пазите от абитуриентската си вечер?

– Много хубави спомени имам, но аз бях на ръба да не ходя на моя бал, защото по това време снимах с режисьора Иван Андонов филма „Най-важните неща“. И един ден му казвам: „Джиджи, аз имам бал“, а той ми отвърна: „Ама в деня на бала ти имаме снимки“ и аз си знаех, че няма да ходя на бал. Обаче ден преди големия ми ден колегите разместиха и освободиха програмата в деня на бала ми. Аз набързо отидох с майка ми и си купих едни обувки, помня цената – струваха 15 лева и бяха най-неудобните обувки на света. А една приятелка на майка ми даде нейна рокля и отидох на бала с нея. Имах страхотна нощ, със съучениците ми бяхме в ресторанта „Панорама“ на НДК, а после ходихме на дискотека и призори отидохме за първия час в училището ни, за последно и чак по светло се прибрахме по домовете си.

Какво ще кажете като съвет на родителите, които пилеят хиляди левове за абитуриентския бал на своите деца?

– А някои дори вземат кредити от банки, други път подаряват силиконови гърди на дъщерите си за бала, което е пълно безумие. Ще им кажа, че средствата, които прахосват, са излишни, че отрочетата им дори нямат спомен от нощта и че за тези пари могат да подарят страхотни почивки на децата си, за да напълнят очите си с красота и спомени, които си заслужават, а не пиене и перчене с лъскави луксозни тоалети.

– София е седмокласничка, има ли предпочитания и амбиции за някое училище след 7-и клас?

– Тя учи в Еврейското училище и има желание да продължи да остане там.

Какво й разказвате за баща й Иван Ласкин, какво момичето иска да знае за него?

– Няма ден, в който двете да не си говорим за Иван. Дори миналата седмица заедно изгледахме филма „Хайка за вълци“, в който играят баща й и плеяда от гигантски актьори, които показват изумително добра игра. Тя знае всичко за баща си.

– София има усмивката на майка ви Пепа Николова. Какви заложби демонстрира дъщеря ви?

– Тя е копие на майка ми, не стопроцентово, 1000-процентово, но тя има още много път да извърви и много ще сменя посоките, докато намери своята. Аз няма да застана на нейния път, така както майка ми не застана на моя. Аз самата до 12-и клас бях твърдо решена да уча международни отношения например.

– Помня на един телевизионен купон, вие бяхте на 17 г., още ученичка, и майка ви ви представи като звезда, с чар и закачка, както само тя го умееше. Вие демонстративно и негативно реагирахте на думите й за вашия артистизъм, който нямаше нужда тя да разказва с думи, вие носехте и носите досега аурата на артист.

– Така ли, благодаря ви за милите думи, не знаех, че като тийнейджърка съм го имала. Но тогава съм планирала да следвам, както ви казах, международни отношения (смее се).

-Загубихте най-свидните си хора – Пепа и Иван, как се научихте да живеете с болката от загубата?

– Не съм се научила. Просто всекидневието ме поема, ставам, водя дете на училище, после имам ангажименти в театъра, после задължителните битовизми… Но вечерите, когато се прибереш вкъщи, когато легнеш и се усамотиш в леглото с мислите си, болката идва. И разбираш, че тя е там, в сърцето ти и няма отърване от нея. И някак свикваш да живееш с нея. Примиряваш се с присъствието й в душата ти.

– Баща ви Йосиф Сърчаджиев, който така и не влезе в ролята на ваш родител, научи ли се поне да бъде дядо на София?

– На този въпрос ще ви отговоря с покана да гледате моя спектакъл „На живо и отвъд това“. Там са отговорите на моя живот, там е отговорът и за дядо Йосиф на София.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече

Политика на поверителност и бисквитки