Roca – световен лидер в производството на обзавеждане за баня – официално стартира дейността на фондацията We Are Water. На събитието през септември беше представена премиерата на документалния филм „Аралско море – загубеното море“ на Исабел Койшет.
Повече за силата на документалното кино, за това как се проверяват фактите и интерпретират събитията, за различните стилове в документалистиката разказа Стилиян Иванов. Той е автор на филмите „Насаме с Лили“, „Вангя“, документалната трилогия „Кучетата и хората“, документалната поредица от шест филма, която представя наследството на древните човешки култури от Месопотамия до Тракия и още. Режисьорът Стилиян Иванов гостува в Roca Радио по Дарик.
В момента има десетки канали за документални филми. В какво се крие силата на документалното кино?
Документалното кино дава възможност на екипа, който работи в тази посока, да изучи проблем в дълбочина, която нито една област от другото кино не дава. Ако искаме да бъдем честни с нашите зрители, трябва да представяме не само нещата, които предварително сме си наумили – в един игрален филм това е напълно допустимо. Документалистиката обаче изисква да представиш всички извори и факти, а след това да оставиш зрителя сам да прецени коя е истината за него. Силата на документалното кино днес вече е, че стана и по-атрактивно. Един документален филм, направен преди десет години, би бил труден за гледане сега. Днес документалното кино изисква възстановки, анимация, всякакви атрактивни форми на поднасяне на информацията, още повече пък филмите, които разказват за миналото. За много хора миналото е нещо, което много-много не ги интересува и ако не намериш лъскавата обвивка, няма как да ги накараш да станат съпричастни с твоите идеи.
Точно така. Каква е ролята на този тип кино – да образова, да възпитава или да предупреждава?
Иска ми се като всяко истинско изкуство на първо място то да информира, на второ място – донякъде да забавлява. Но истинският смисъл на документалното кино е да вдъхновява. Ако един документален филм не ни вдъхнови да живеем живота си истински и верни на себе си, то ползата е нулева, дори говорейки за природозащитни филми като този за Аралско море. В интерес на истината моята работа е насочена по-скоро към опазването и съхранението на духа, не толкова на природата. Това, което ще изиграе лоша шега на нас и всички поколения, е, че живеейки материалния живот, духът остава много назад.
Можем ли да говорим за стил в документалното кино?
Грубо мога да кажа моето мнение, разбира се. Има два стила – единия познаваме от западните канали. Зрителите, които гледат документалистика, веднага ще се сетят – никому неизвестни чичковци и лели стоят до някакви големи обекти и експонират върху себе си славата от миналото или голямата настояща слава на тези обекти, разказвайки от свое име някакви неща. Това за мен е неприемлива форма.
Другата форма е, когато документалният филм е разказ зад кадър, в който оставяш обекта сам да говори за себе си. Има и субективен момент, разбира се – в зависимост от начина, по който ще поставиш камерата, и начина, по който ще го заснемеш, как ще озвучиш. Това е авторският момент, но ми се струва по-честен спрямо зрителя.
Можем ли да говорим за комерсиализация в документалното кино?
Като за всяко нещо в днешно време – да. Правят се документални филми и по поръчка, няма как без това.
А склонни ли са нашите телевизии да финансират подобни проекти – според мен не много.
Не, категорично не. Това е абсолютна утопия за нас. Примерно мога да кажа, че последните няколко години аз и моят екип успешно работим с турското Министерство на културата и туризма, което многократно ни кани да заснемем едни или други обекти и събития. Само след броени дни пътуваме за Коня, за да снимаме голямото събиране на дервишите. Така ще разкажем за суфитата и за духовно наследство, от което се ползваме и ние. Когато филмът стане готов, зрителите ще разберат колко от мислите ни днес са наследство от тази култура и епоха. Това го казвам с благодарност към турското министерство и донякъде с тъга.
